Патрон

Иларион Макариополски

(септември 1812 - 4 юни 1875)

Иларион Макариополски е роден през 1812 г. в Елена със светското име Стоян Стоянов Михайловски.

Фамилията Михайловски се е обезсмъртила в историята на нашия културен възход освен с името на Иларион Макариополски и с имената на неговия брат Никола Михайловски, на племенника му – писателя Стоян Михайловски, с Петко Юрданов Тодоров по майчина линия. Нейното по-далечно потекло носи грузинския произход на Андроник от Кавказ. Бащата на Иларион – Стоян Михалев е един от участниците в Гръцката завера (1821), избиран е за кмет. В семейството му се раждат девет деца. Четвъртото дете, което нарича Стоян, галено Цочо, се ражда през септември 1812 година, по времето когато е построена часовниковата кула на Елена. Цочо се заучил на осем години в килийното училище на даскал Дечо (Андрей Робовски) в Елена, после продължил в Арбанашкото гръцко училище.

Получава високо за времето си образование.

Приема монашество в Хилендарския манастир (1832), където полага грижи за заточения там Неофит Бозвели. Продължава образованието в школата на известния гръцки просветител Теофилос Каирис на остров Андрос.  По-късно учи три години в прочутата Атинска гимназия. Близък приятел и сподвижник на Георги Сава Раковски. Взема активно участие в дейността на Македонското революционно дружество. От 1844 г. ръководи в Цариград, заедно с Неофит Бозвели, църковно-националната борба. През 1845–1850 г., в резултат на натиск, оказан от руски дипломати върху правителството, е заточен в Света гора. Освободен е чрез застъпничеството на руския учен Андрей Муравьов. След завръщането си в Цариград разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. На 5 октомври 1858 година е ръкоположен за Макариополски епископ. Ръкополагането му за епископ му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Цариградската патриаршия, така и пред Високата порта.

На 3 април 1860 г. по време на така наречената Великденска акция не споменава името на цариградския патриарх. Народът се стекъл на Възкресна служба в българската църква “Свети Стефан” във Фенер.  Когато трябва да се спомене името на гръцкия патриарх, по предварителната уговорка се прекъсва богослужението с викове: “Не щем гръцкия патриарх”. Иларион става изразител на волята на народа и произнася: “Всякое епископство православних”. На вечерната служба в този ден, извършвана от българското духовенство начело с Иларион, се чете Евангелието на различни езици, но не и на гръцки по инициатива на младежите. На страната на Иларион застават Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Патриаршията издейства от турското правителство заточение на тримата владици. Този акт на Портата в услуга на Патриаршията има свой дълбок замисъл. Целта е в момента на тръгване за заточение да се въздейства психологически на Иларион. Народът го очаквал да извърши служба заедно с Авксентий. Българите в Цариград дръзват да се противопоставят и на царски заповеди и на царски войски. Повече от 2 000 души спират изпълнението на присъдата от 300 войници, като заявяват: “Кръвта си проливаме и владиците си не даваме”. Цели 10 дни народът отстоява. Накрая идват четирима паши с 3 000 редовна войска да изпълнят султанската заповед. Владиците, които са извършили богослужение под закрилата на народа, са изведени от храма и откарани. Когато Иларион се качил на парахода, при него се явил Драган Цанков да го увещава за унията. Макариополски скъсва подаденото му заявление и извиква: “Дето е народът, там съм и аз”. Иларион и Авксентий оставят своето послание от 19 април 1861 г. “Завет българскому народу”, напечатано със златни букви и разпространено из цяла България. В него призовават за твърдост в борбата за правдини и единство на народа. Иларион прекарва в заточение до 27 септември 1864 г.

След учредяването на Българската екзархия (1870) е член на Временния смесен екзархийски съвет и на първия Синод. От 1872 г. е търновски митрополит.  Иларион е посрещнат като български патриарх в старата българска столица и в родния си град през септември 1872 г.

В родния му град го приветства учителят Стоян Робовски. При обиколката на селата Иларион е посрещан с песента, съчинена от Бачо Киро:

Като Търновски митрополит Иларион има възможност да осъществява в дела своите идеи. Неговата дейност в Търновска епархия е с национални измерения. Още с идването си той се залавя да проучи лично болките, страданията и нуждите на народа от Никопол и Свищов през Търново до Елена, от Севлиево и Габрово до Стара Загора и Чирпанските села. Неговата голяма грижа е просветата на народа, отварянето на училища. Още в първото Изложение до Високата порта Иларион поставя за решаване проблема за българските училища. Сам той е бил учител и директор на българското училище “Св. св. Кирил и Методий” във Фенер през 1860 г.

На епархийския събор в Търново Иларион изслушва депутатите и разпитва за училищното дело във всеки град и подчертава: “Училища, училища, училища ни трябват.” Голяма болка свива сърцето му за родната Елена. Към съгражданите си отправя упрек, че градецът, който преди 25 години е бил център на българското просвещение, е изостанал в развитието на учебното дело. Той предлага и по негова инициатива се събират средства и изгражда през 1874 година ново училище.

Скъпо дело на Иларион Макариополски е богословското училище в Лясковец, което се отваря на 12 май 1874 година и подготвя свещеници и учители. За работата по народното образование той подбира подготвени хора. Неслучайно той е извикал за окръжен инспектор по селските училища Никифор Попконстантинов, прочут учител и основател на Еленското читалище.

От голямо значение е съветът на Иларион към заможните българи да стават дарители в учебното дело. В писмо до брат си хаджи Христо Иларион Макариополски му препоръчва вместо да си прави приживе мраморна надгробна плоча, да подари една къща за девическо училище: “Най-големите благодеяния, които прави человек за человека са училищата, дето ся развива ума на человека... Имате къщи купени, които стоят празни, а селото ви има нужда за девическо училище, за образованието на женския пол: там отхранват истински майки за бъдещото поколение. Отворете една от тия къщи за девическо училище, призовете една учителка със две-три хиляди гроша на година... Каква по-добра плоча щеш, брате, когато твоето име ще е написано в сърцата на невинните дечица”.

До края на живота си големият българин остава верен на девиза си: “Дето народът, и ние с него”. Особено показателен е случаят в родния му град на Великден 1873 година. Богослужението през вечерта не започва навреме. Както обикновено се изчакват еленските чорбаджии. Иларион влиза в олтара и пита свещениците защо се суетят. Един от тях си позволил да му напомни, че не са дошли известни чорбаджии. Иларион Макариополски посочил с ръка към събралите се богомолци и казал: “Това волове ли са или народ? Ако ти си поп, аз пък владика, ей на този народ сме, а не на някои чорбаджии. Обличай се, че знаеш ли!” Службата започва за пръв път без чорбаджиите.

Иларион Макариополски умира през 1875 г. Погребан е в двора на българската църква „Свети Стефан“ в Цариград.

По-малката му сестра, Стана Михайловска, се жени за лясковския търговец Атанас Буров и техни потомци стават известните български банкери, индустриалци и политици Бурови, сред които най-известни са братята Иван и Атанас Бурови.